V lonoto na Rila

 
и хора да сме ний – ний бихме те ругали!"
 

Въз Кадиин връх

Не е поезия това, да се възхищаваш от природата и да зяпаш в мъртвите канари.

Един български критик

 
Не, има, брате мили, поезия висока
и в чудната природа; да, тя е там навред:
в гората и в полето, в мълвата на потока,
и в пиленцето пойно, и в благовонний цвет;
 
 
във облаците леки, в летежа на орлите,
във блясъка на лазура, и в тия планини,
грамади исполински, творенья страховити,
издигнати до бога, вцъвръстени вълни;
 
 
и в техний мир дълбоки и езера кристални,
що дремят в небесата; в широкий небосклон,
в стихийното диханье и сили колосални
на тоя мир гранитен, до божий близко трон.
 
 
И ти, омаян, слисан, пред гледка безконечна,
обръщаш се на арфа, на песен, на крила…
О, има поезия във таз природа вечна…
Нали тъй, рилски орли? Нали, о, Мусала?
 

Поемата

 
– Весден по урви, върхове призвездни,
по карпи, из гори вървиш, блуждаеш,
при езера стоиш, кличиш над бездни,
из Рила шъташ, мислиш и мечтаеш.
 
 
Работи твоят ум въз чудна тема.
Кажи що готвиш с толкова тревога?
– Не, грандиозна аз чета поема.
– От Гете? Данте? Омира?
                – От бога.
 

Мусала

 
Високо възвишавай се,
    о, гордий великан,
надменно устремявай се
    в небесний океан!
 
 
Що гледаш там отгоре ти,
    из хаосите там?
Що дириш в кръгозорите,
    внимателен и ням?
 
 
Велик си, не постигаш се,
    но казал би човек —
на пръсти йощ повдигаш се,
    да видиш по-далек.
 
 
– Защо ми искаш тайните? —
    каза гигантът стария, —
изглеждам аз безкрайните
    граници на България!
 

В Илина река

Хубава си, моя горо, миришеш на младост.

Л. Каравелов

 
От две страни гори високи, черни;
ливади между тях зелени; там
коси звънтят; багровен луч вечерни
усмихва се от висовете нам.
 
 
Реката пей, гърмят вълни сребристи,
и песня горска пътя ни дружи;
лица ни милват буковите листи,
и славей нейде за любов тъжи.
 
 
А там – звънливо изворче се нише.
Гърди, поимайте въздух – сърце,
с живот упивай се тук!… Ох, мирише
на бор, на горски здравец, на сенце!