V lonoto na Rila

Планински цветя

 
Планински цветя, цветя небесни,
кой ви тук сади, полива, гледа?
Кой ви дава багрите чудесни,
тая прелест, о, ефирни чеда?
 
 
За кого изниквате, цъфтите
тук високо, де орел се вие?
За коя девойка – да се кити?
За коя любов – венец да свие?
 
 
Кой юнак ще тука увенчейте?
Кой триумф ще кичите богато,
та балкана голи, де вирейте,
стелите с пурпур, сафир и злато?
 
 
Ех, тук мила би смъртта човеку!
Мил би гробът близо тук до свода:
как не би се спало тука леко
в толкова цветя, покой, свобода!
 

1891

Клепалото бие

 
Клепалото бие, утринна почена.
Да ида господу да се помоля
със чиста мисъл и глава склонена
за моята великата неволя;
 
 
да се помоля милост да излее —
на тяло, на душа да прати здраве,
смутений разум в нов път да оправи
и с искрица любов сърце да сгрее:
 
 
да мога пак да любя и страдая,
и да търпя без гняв, и да прощавам,
да нося кръста си, без да роптая —
с омразата да го не унизявам.
 

Друшлявица

 
Деня, нощя те слушам, че шумиш,
    о, Друшлявице хладна,
навремени, като дете хленчиш,
ту смееш се, ту песен пък гласиш,
    ту плачеш безотрадна.
 
 
По цяла нощ ти слушам аз шумът —
    ту стон, ту смях, ту пенье, —
но скръбните ти ноти пo пленят,
вълнуват ме, душата ми дробят,
    накарват я да стене.
 
 
Възкръсват спомените сладки пак,
    и прежните страданья,
и болките, останали без ляк…
И много, много спомня в нощний мрак
    мечти, тъги, названья…
 
 
И плаче тя… И твоят шум тогаз
    плач непрекъснат бива,
и сладко е, че в тоя тежък час
поне една душа? се откликва с глас —
    дели скръбта? жива!
 

Кумир

 
Зарових ги кумирите – без врява,
    без жал ги закопах!
На Музи, на Любов, Свобода, Слава
    аз тъжний гроб видях.
 
 
Зарових ги кумирите светливи,
    кат всяка суета…
Найдох ги пусти, жалки ил лъжливи,
    видях им аз смъртта.
 
 
И във душата ми сега – пустиня,
природо, ти една
оставяш ми кумир, олтар, светиня —
в живота светлина.
 
 
Една ме ти плениш, очароваваш,
    във теб се не лъгах:
ти в себе всичко скъпо съвмещаваш,
    каквото закопах.